Ние лично сме преминали през маршрута, който предлагаме:
—> Катманду- Бактапур- Покхара

Пристигаме в Катманду – столицата на Непал и най-големия град в страната. От самолета до терминала за пристигащи ни извозват с местен автобус без стъкла и с поразкъсани платнени седалки, досущ като някогашните „Чавдари“, които ни возеха в детството. Вратата остава отворена през цялото време, дори в движение, но това очевидно не прави впечатление на никого. Споглеждаме се с хората в автобуса, а аз вече се смея без особена причина. Пътешествието започва повече от обещаващо.

С излизането от летището попадаме в истинското Катманду – главният път е изпълнен с коли, мотори, кучета, крави… абсолютно невъобразима лудница. Никакви правила, никакви светофари, движението е отляво, воланът също, а ти гледаш и не вярваш на очите си. В столицата живеят малко над 1 милион души, а градът е разположен в подножието на Хималаите, в ниската им част, на около 1300 метра надморска височина.

Пием по едно кафе, хвърляме багажа в хотела и нетърпеливо поемаме на самостоятелна разходка из Катманду. Честно казано, доста клиенти ми бяха разказвали, че нищо не може да те подготви за Индия и Непал, но все ми се струваше, че малко преувеличават. Е, повярвайте ми – абсолютно нищо не може да ви подготви за Непал… За Индия все още не мога да говоря – не съм била.

Проправяме си път през тълпите и се насочваме към централната част на града. Гледаме да не се отдалечаваме много – небето е почерняло от облаци, а в тази част на света все още нямаме представа как и колко вали. По булеварда е истинско гъмжило. Хиляди клаксони звучат едновременно, хора се опитват да се натъпчат в местните маршрутки още в движение, от прозорците на бусовете висят пътници, а коли и мотори се разминават на една боя разстояние. Поредната крава стои царствено насред пътя, а хората благоговейно я заобикалят. Въздухът е по-мръсен от всичко, което можете да си представите. И сега, докато пиша това няколко седмици по-късно, инстинктивно задържам дъха си и си представям какъв кошмар са преживели дробовете ми.

Кравата е свещено животно в Непал и в съседните хиндуистки държави. Ако случайно блъснете или убиете крава, неприятностите с властите са почти гарантирани. Напълно обичайно е кравите да се разхождат свободно по улиците. Ако някоя реши да си полегне насред пътя, всички просто я заобикалят, докато не благоволи сама да се премести. Освен че е забранено да бъдат убивани, кравите не се използват и за храна – хиндуистите не консумират телешко или говеждо месо. Традиционно животните се използват основно за помощ в земеделието и транспорт.

Вечеряхме, разбира се, местни ястия – ориз, къри, спанак и пиле. Честно казано, не ми допаднаха особено. Има една специфична подправка, която масово използват по тези ширини и която просто не мога да преглътна. Непалската кухня е богата на ориз, често лютива и щедро овкусена с куркума, кориандър, джинджифил, къри и люти чушки.

Сред типичните местни ястия са „момо“ – нещо като пелмени с накълцано месо или зеленчуци, както и „дал бат“ – традиционна комбинация от леща, ориз и различни гарнитури, която се сервира почти навсякъде.

Докато вечеряхме, токът внезапно спря. След секунди светна отново, но някак по-слабо. Веднага се досетихме, че страната вероятно е на режим на тока – нещо, което по-късно потвърдиха и в хотела. Бяха включили агрегатите.

Първата ни спирка на следващия ден е прекрасният Храм на маймуните, както наричат Сваямбунат. Разположен е на хълм над Катманду и от него се открива гледка към целия град във всички посоки. Това е един от най-важните будистки храмове в долината на Катманду и едно от най-свещените места в Непал.

Истинското му име е Swayambhunath Stupa. Тези храмови постройки с куполовидна форма се наричат ступи, а още отдалеч погледът неизбежно попада върху огромните очи на Буда, изрисувани върху белия купол и сякаш наблюдаващи всичко наоколо.

Попадаме тук само година след опустошителното земетресение, което не е пожалило и това свято място. Част от стените на комплекса все още са напукани, а основният купол е сериозно пострадал и се възстановява наново.

Наричат го Маймунския храм съвсем заслужено – мястото е истинско царство на маймуните. Те са навсякъде – по стълбите, покривите, около светилищата, а някои дори се къпят в малкия басейн. Имаше маймуни дори вътре в самия храм.

Durbar Square са най-значимите площади в трите исторически града в долината на Катманду – Катманду, Бхактапур и Патан. Във всеки от тях има по един такъв площад, разположен точно срещу кралския дворец на съответния град. Някога това са били отделни кралства, а днес са част от обединената долина с център Катманду.

Ние се отправяме към Durbar Square в Катманду. Разглеждаме красивия дворцов комплекс, тежко пострадал след опустошителното земетресение през 2015 година. Въпреки разрушенията мястото пази особена атмосфера и величие.

Това, което най-силно ще остане в спомените ми, са невероятните дърворезби – по портите, кепенците, прозорците и рамките на сградите. Истинско чудо на майсторството и търпението.

Една от най-необичайните традиции в Непал е тази на живата богиня. Местните вярват, че боговете изпращат свои живи представители на земята. Оказва се, че богинята живее съвсем близо до нас и решаваме да опитаме да я видим.

Историята е повече от любопитна. Избраното момиченце се взема от родителите му още в ранна възраст и заживява в специален дворец, където прекарва детството си. То почти не напуска мястото, освен при редки церемонии и празници. Живее под грижите на монаси, които се занимават с обучението му. Когато момичето достигне пубертета и получи първата си менструация, се смята, че духът на богинята я напуска и тя се връща при семейството си, а на нейно място се избира нова жива богиня.

Живата богиня се нарича Кумари (от санскрит – „принцеса“). Изборът ѝ се прави по десетки критерии – казват, че са 32. Тя трябва да отговаря на всички: големи тъмни очи, дълги мигли „като на крава“, здрави зъби, а освен това – да бъде напълно безстрашна. Непалците вярват, че в нея живее духът на богинята Дурга – символ на женската сила.

Екскурзоводът ни посъветва да оставим нещо в кутията за дарения – така, според него, шансът да я видим бил по-голям. Направихме дарението и останахме да почакаме. След известно време момиченцето наистина се появи на един от прозорците. Беше изключително красиво – облечено в червено, точно както изглежда на снимките. Тази снимка е взета от интернет, защото снимането беше строго забранено, а много исках да ви я покажа.

Ред е на още един прочут храм – най-голямата ступа в Непал, Boudhanath Stupa, или просто Буда, както я наричат местните.

Тук се стичат будисти от цял свят, дошли на поклонение. За огромно съжаление, когато ние сме тук, мястото все още носи белезите на опустошителното земетресение. Части от ступата са сериозно пострадали и текат усилени възстановителни дейности, макар и с ограничени средства.

Едно от тъжните неща в Непал е, че често липсват ресурси за реставрация и съхраняване на културното наследство. Екскурзоводът ни обяснява, че политическата ситуация напомня на България в първите години след 1989-а – нестабилност, корупция и усещане, че хората често остават на заден план.

Обикаляме ступата няколко пъти, както повелява традицията, и после сядаме на обяд в ресторант с гледка към огромния купол. Отгоре наблюдаваме ритъма на ежедневието – поклонници, монаси, туристи и местни, потънали в обичайния си ден.

Целият район около Буда е изпълнен със занаятчийски магазинчета и ателиета на художници. Попадаме в едно малко училище, където чираци се обучават да рисуват традиционни картини и мандали. Гледахме ги с възхищение – за тази работа се иска невероятно търпение и майсторство.

Най-красивата мандала, която открихме там, днес виси в офиса ни. Ще ви я покажем, ако някой ден минете на чай.

Следващото място, за което ще ви разкажа, ме разтърси толкова дълбоко, че и до днес не мога да го забравя.

Целта ни беше индуисткият храм Pashupatinath и вечерната церемония на светлината – Аарати, която се провежда на брега на свещената за непалците река Багмати. Левият бряг е зает от прочутия храмов комплекс – съвкупност от десетки малки храмове, светилища и кътчета за молитва. В подножието му животът кипи по свой особен начин – хора, крави, козички, маймуни… пълна смесица от живот и хаос, в която сякаш всичко съществува едновременно.

И тогава погледът ни се премества на отсрещния бряг.

Само на няколко метра от нас горяха кладите на хора, починали същия ден. Бяха подредени на равни интервали по протежение на реката. Някои семейства все още подготвяха близките си за последния ритуал – телата, пречистени в близкия храм, покрити с оранжеви платове и цветя, лежаха върху каменни платформи до реката. След това ги поставяха върху дървените клади.

Според традицията именно най-големият син трябва да запали огъня. До една от кладите стоеше семейство, което тихо чакаше неговото пристигане. Вероятно работеше извън Катманду и още не беше успял да се върне. Никой не бързаше. Всички просто чакаха в мълчание.

Тялото обикновено изгаря в рамките на три-четири часа, а близките остават до края на церемонията. Стояхме безмълвни. Имаше нещо едновременно тежко, сурово и необяснимо спокойно в начина, по който тук смъртта беше част от живота – видима, приета и преживявана заедно.

След като тялото изгори, останките и пепелта буквално се измитат в реката.

Останахме няколко часа, докато се стъмни и започне церемонията на светлината – Аарати. Това ни даде време, на нас – друговерците, просто да стоим, да наблюдаваме и да помислим за всичко, което се случваше около смъртта.

Когато падна мракът, на левия бряг на реката, около храмовия комплекс, се събраха стотици хора. Трима мъже започнаха ритуален танц с огромни кандила, а светлината се движеше в красиви кръгове над реката. Хората пееха, танцуваха, ръкопляскаха. Имаше музика, движение, живот.

И точно тогава осъзнах най-големия контраст.

Докато ние стояхме на единия бряг, потопени в светлина и ритуал, на отсрещния лежеше мъртво тяло. Един от близките стоеше клекнал до покойника, чакайки реда за кладата. Тази картина ме разтърси. Беше шокиращо, трудно за приемане, почти невъзможно за разбиране с европейските ни представи.

Прайм, човекът, който ни развеждаше, много бързо ме отрезви с няколко прости думи:

„Животът продължава.“

И наистина – реката продължаваше да тече между двата бряга, между светлината и тъмнината, между живота и смъртта. А животът, независимо от всичко, трябваше да продължи.

Следващият ден ни върна обратно към приключението.

Отправихме се към един от най-старите хиндуистки храмове в Непал – Чангу Нараян. Храмът пази изключително древни статуи, сред които изображения на Вишну от XIII век и Гаруда още от IV век.

Намира се извън града, по пътя към следващата ни спирка – Бхактапур, затова водачът ни реши да превърне придвижването в малък трекинг. Пътеката вървеше високо над долината и през цялото време Катманду оставаше някъде долу, гъмжащо и шумно, в краката ни.

Минавахме през малки селца, където животът изглеждаше напълно различен от този в столицата. Всичко беше зелено, спокойно, хората живееха скромно, отглеждаха животни и обработваха земята. И почти всеки, когото срещнехме, ни се усмихваше.

Пристигнахме в Бхактапур – прекрасно градче само на няколко километра от Катманду, но сякаш в съвсем различен свят. Атмосферата тук е спокойна, почти приказна. Централният площад е красив, а макар сградите също да носят следите от земетресението, мястото е запазило особения си чар.

В сърцето на Durbar Square се извисява най-високият храм в Непал – Нятопола (Nyatapola Temple), ако правилно съм запомнила произношението. Построен през XVII век, храмът е отворен само за поклонници и се издига величествено над площада. Обядвахме в малък ресторант с гледка към него и дълго просто наблюдавахме живота наоколо.

Разходихме се из стария град, а атмосферата беше невероятна. Хората бяха насядали пред домовете си, разговаряха спокойно, а по улиците преобладаваха възрастни хора с внучетата си.

Тъкмо беше приключила учебната смяна в някое от училищата, защото изведнъж площадът се изпълни със стотици деца. По-големите водеха по-малките – вероятно братчета и сестричета. Беше изключително мила гледка. Заговаряхме се, шегувахме се, а те с ентусиазъм упражняваха английския си.

Опитахме и казури – нещо като местен вариант на нашите бухтички. Докато хапвахме, една коза реши, че е част от компанията ни и през цялото време настоятелно се опитваше да се включи в обяда.

Една от най-големите забележителности в Бхактапур е прочутият 55-Window Palace – дворец от XVII век, известен с впечатляващите си дърворезби. И той, както почти всичко тук, носеше следите от разрушителното земетресение, но въпреки това красотата му беше впечатляваща.

Прайм ни заведе да опитаме и традиционен непалски масаж със специални метални купи. При удар купата започва да вибрира, а трептенето се използва за масаж и отпускане на тялото. Беше много интересно преживяване. Тези купи се продаваха навсякъде и се бяха превърнали в един от символите на пътуването ни из Непал.

След няколко дни, прекарани в изследване на долината на Катманду, дойде време да поемем към следващата част от маршрута – долината на Покхара.

Пътищата във и около Катманду бяха отчайващо лоши – дупки, прах и безкрайни задръствания. Затова, когато Прайм радостно ни съобщи, че за Покхара ще пътуваме по „highway“, изпитах огромно облекчение. Най-накрая – хубав път!

Щастието ми трая точно няколко минути.

Непалският „highway“ се оказа обикновен двулентов път. До Покхара трябваше да изминем около 200 километра, а навигацията показваше пет часа и половина. Ние ги взехме за почти осем, с едва две кратки почивки.

Пътят е планински и, меко казано, ужасяващ. Отдясно – стръмни скали, в които е прокопан пътят, а отляво – дълбоки пропасти с река Trishuli някъде далеч долу. Движехме се с около 20 км/ч почти през цялото време – кервани от камиони, бусове, безкрайни завои. Аз лично гледах предимно право напред и избягвах да поглеждам към бездната. Определено мога да наредя това сред най-стряскащите си пътувания с наземен транспорт.

Още в началото платихме road tax, което първоначално ме възмути, но скоро стана ясно, че след тола асфалтът поне е в малко по-добро състояние.

И въпреки трудния път, именно той ни разкри истинския Непал.

Минавахме през малки градчета и селца, където животът течеше бавно и съвсем различно от този в Катманду. Хора миеха метални съдове с маркучи пред домовете си, а по улиците майки изпращаха децата си на училище – с униформи, спретнати дрехи, раници на гърба и внимателно вързани коси. Чакаха училищните автобуси, а ние срещахме десетки от тях по пътя – препълнени с деца, където по-големите държаха по-малките в скута си.

Правеше ми впечатление колко сплотени изглеждаха хората. Майките носеха малките деца на гръб или в прегръдките си, а бащите също участваха активно в ежедневието – изпращаха и посрещаха децата, разхождаха ги навън. За всичките осем дни в Непал не чухме нито едно дете да плаче.

Постепенно пейзажът започна да се променя. Стръмните скали останаха зад нас, а на тяхно място се появиха безкрайни оризови полета. Хора, нагазили до колене във водата, работеха спокойно сред реколтата си.

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и, по препоръка на Прайм, реших да опитам прочутия масала чай. Сервираха ми го с топло домашно мляко, толкова прясно, че отгоре се беше образувал каймак. Водачът ни го препоръчваше с такъв ентусиазъм, че очаквах нещо невероятно.

Да кажем само, че вкусът определено не беше моят.

След една внимателна глътка тихо побутнах чашата настрани, а Прайм остана искрено озадачен как е възможно да не ми хареса.

Следващото място, на което спряхме за почивка, беше до мост над реката, която следвахме почти през целия път към Покхара. Реката беше огромна, буйна и пълноводна, а мостът над нея – въжен, дълъг и притеснително клатещ се.

Разбира се, аз стигнах до десетата крачка и реших, че толкова приключения за деня са ми напълно достатъчни.

Изпитвам истински ужас от всичко, което се клати под краката ми.

Докато стояхме край реката, неволно си мислехме колко странно е, че страна с толкова мощни и пълноводни реки страда от режим на тока. Водата е навсякъде, а въпреки това електричеството често спира.

Колкото повече напредвахме, толкова по-живописен ставаше пътят. Десетки водопади се спускаха от планините към реката, оризови полета се редуваха едно след друго, а между тях се появяваха малки, истински села, сякаш останали недокоснати от времето.

Късно следобед най-сетне достигнахме покрайнините на Покхара.

Първата нощ в тази част на Непал прекарахме на едно високо място, почти в облаците. Валеше силно, а докато се изкачвахме към хотела, буквално минавахме през мъглата. Едва когато стигнахме горе, осъзнахме къде точно сме се покатерили.

Хотелът – по-скоро планинска хижа – беше построен на върха на хребет.

Гледките бяха невероятни. След четири дни прах и тежък въздух в Катманду най-накрая дишахме истински. От всички страни се виждаха високи върхове, а долу – долината на Покхара.

Ток нямаше, така че вечеряхме на свещи.

В целия хотел бяхме само няколко семейства, а домакините бяха изключително мили. Истинската изненада обаче ни чакаше в стаята.

Оказа се, че всички прозорци и врати стоят постоянно отворени. Не само нашите – в целия хотел. Облаците буквално влизаха през единия край на стаята и излизаха през другия. Такова нещо не ми се беше случвало.

Всичко беше влажно – кърпи, чаршафи, дрехи. Вечерта дори си постлах по-дебела рокля върху възглавницата, за да мога поне да спя на сухо.

На следващата сутрин Прайм бодро ни предложи „един съвсем кратък двучасов трекинг“.

Леко ръмеше и решихме, че няма какво толкова да се обърка.

Колко наивни бяхме.

Пътеката тръгваше от хотела, минаваше по целия хребет и накрая слизаше към селото долу. Тъкмо се бяхме отдалечили достатъчно, когато небето буквално се отвори. Заваля толкова поройно, че чадърите ни станаха напълно безполезни.

В ясно време този преход вероятно щеше да е невероятен.

В нашето време беше чисто безумие.

За да слезем към селото, трябваше да минем по стръмна кална пътека, по която на места течеше истинска река. Стъпвах внимателно и се молех само да не се подхлъзна. Калта се свличаше отвсякъде, а усещането, че една грешна крачка може да те прати надолу по склона, никак не помагаше за спокойствието.

Когато най-сетне стигнахме селото, първата ни спирка беше местният магазин.

Влязохме вътре мокри до кости, събухме обувките си и си купихме най-великолепната комбинация след подобно изпитание – кока-кола и сникърс.

Докато чакахме дъждът да отслабне, срещнахме хора от селото, които прибираха децата си от училище. Говорихме си, снимахме се, надниквахме в домовете им и за кратко станахме част от ежедневието им.

Къщите бяха кирпичени, а вътре обзавеждането изглеждаше съвсем скромно – няколко дървени легла и прилежно сгънати или небрежно нахвърляни дрехи.

И въпреки това хората изглеждаха спокойни, усмихнати и някак истински.

Покхара се оказа изненадващо цивилизован град – с нормални улици, подредени магазини, уютни ресторанти и нови, много приятни хотели. След хаоса на Катманду усещането беше почти сюрреалистично, сякаш сме попаднали в съвсем различен Непал.

Това е мястото, от което започват едни от най-известните маршрути за изкачване на Хималаите от непалската страна. Именно тук се събират планинари, авантюристи и мечтатели от цял свят, тръгнали към върхове, които повечето от нас са свикнали да гледат само по снимки.

Едно от първите места, които посетихме в Покхара, беше музеят на планините. Оказа се много интересно място, посветено на Хималаите и хората, свързали живота си с тях. Имаше експонати от различни експедиции, снимки, оборудване и специална зала за прожекции.

Гледахме филм за живота на шерпите – хората, без които голяма част от експедициите до най-високите върхове в света едва ли биха били възможни. Те живеят на над 5000 метра височина и животът им е немислимо труден. Филмът показваше подготовката за експедиции, тежките условия в планината и изкачването към върховете на Хималаите. Беше впечатляващо да видим колко различен може да бъде животът на хората тук.

Покхара има доста неща за разглеждане, макар че за двата дни, в които останахме, успяхме да обиколим почти всичко по-интересно. Най-красивата част от града безспорно е езерната зона. Оказа се, че Покхара е заобиколена от седем езера, свързани помежду си, в чиито води се оглеждат склоновете на Хималаите.

По време на дъждовния сезон всичко е по-влажно, кално и леко заблатено, но пък природата е наситено зелена и невероятно красива. Само си представях колко магично изглежда това място в сухия сезон, когато небето е ясно и върховете се отразяват във водата.

Хората в Непал са изключително религиозни. Храмовете почти винаги са пълни с вярващи, а религията е видима навсякъде в ежедневието им. Разбира се, посетихме и един от известните местни храмове – Bhadrakali Temple, който наричат още „храмът за женитба“.

Оказа се, че в Непал традиционно има определени периоди от годината, които се смятат за благоприятни за сватби, затова около храма цареше истинско оживление. Имаше много хора, цветя, дарове и усещане за празник.

Недалеч оттам посетихме и едно от най-любопитните места в района – Devis Falls. Честно казано, очаквах да видя класически голям водопад, но мястото се оказа много по-необичайно.

Природата тук е сътворила нещо едновременно красиво и плашещо.

Водата изчезва в огромна скална цепнатина, а грохотът, който идва отдолу, подсказва колко мощна е стихията. В дъждовния сезон водопадът е особено пълноводен и впечатляващ.

Мястото носи и тъжна история. През 1961 година швейцарска туристка загубва живота си, след като е отнесена от водата и пропада в скалния процеп. По-късно водопадът е наречен на нейно име и до днес остава едновременно природен феномен и спомен за една трагедия.

Автор: Нона Маринова